Постинг
20.04.2007 13:54 -
Назад към себе си...
Автор: pulsar
Категория: Лични дневници
Прочетен: 670 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 20.04.2007 13:55
Прочетен: 670 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 20.04.2007 13:55
Вратата се затвори.
Резето щракна.
Лампата във входа угасна.
Не ме питай, изстивам бавно... Ти поемаш навътре към своя личен самозатвор, а аз - навън, към безкрайната си свобода. Дели ни само една врата, един телефонен разговор, една среща. Може би утре, вдругиден, след месец, но ние пак сме налице... Стараем се да се преструваме, че нищо не се е случило, че се съгласяваме с хода на нещата, защото така трябва...
Вече вървя към спирката, а непрекъснато мисля за теб - мое неизживяно бъдеще. Стоя там, но съм с теб. Небрежно хвърлям поглед в джоба на ризата си и съвсем машинално взимам някакви пари, пари, които ще ме откарат отвъд, от другата страна, все по-далеч от теб. Това ли е цената?
Ето го, идва. Огромното му туловище се влачи бавно по булеварда, сякаш иска да каже нещо, сякаш се е уморило да превозва тежките души. Спира тромаво, а краката ми са като сковани, просто си стоя така и не искам да повярвам, че се качвам в тая машина... Боли !
Тръгва, а аз оставам духом на спирката... Дори не съм там. Подавам парите на кондуктора; той започва да ми обяснява нещо, което е сигурно много важно за него, а аз прехвърлям през мислите си последните слънчеви лъчи с теб. Докосвам те отново и отново, прегръщам те, но това е само филм, една холограма, запечатана там, дълбоко във файловете на мозъка ми.
Боли, но няма как. За теб ще търпя и безкрайното. Ти си при мен, но бавно си отиваш. А аз бавно угасвам, почти до края на свещта, а восъкът пари болезнено...
06.09.1998
Пловдив
Резето щракна.
Лампата във входа угасна.
Не ме питай, изстивам бавно... Ти поемаш навътре към своя личен самозатвор, а аз - навън, към безкрайната си свобода. Дели ни само една врата, един телефонен разговор, една среща. Може би утре, вдругиден, след месец, но ние пак сме налице... Стараем се да се преструваме, че нищо не се е случило, че се съгласяваме с хода на нещата, защото така трябва...
Вече вървя към спирката, а непрекъснато мисля за теб - мое неизживяно бъдеще. Стоя там, но съм с теб. Небрежно хвърлям поглед в джоба на ризата си и съвсем машинално взимам някакви пари, пари, които ще ме откарат отвъд, от другата страна, все по-далеч от теб. Това ли е цената?
Ето го, идва. Огромното му туловище се влачи бавно по булеварда, сякаш иска да каже нещо, сякаш се е уморило да превозва тежките души. Спира тромаво, а краката ми са като сковани, просто си стоя така и не искам да повярвам, че се качвам в тая машина... Боли !
Тръгва, а аз оставам духом на спирката... Дори не съм там. Подавам парите на кондуктора; той започва да ми обяснява нещо, което е сигурно много важно за него, а аз прехвърлям през мислите си последните слънчеви лъчи с теб. Докосвам те отново и отново, прегръщам те, но това е само филм, една холограма, запечатана там, дълбоко във файловете на мозъка ми.
Боли, но няма как. За теб ще търпя и безкрайното. Ти си при мен, но бавно си отиваш. А аз бавно угасвам, почти до края на свещта, а восъкът пари болезнено...
06.09.1998
Пловдив
До Асеновата крепост и назад
До остров Самос и назад! ( Или невероят...
Обръщаш се назад и виждаш… че не си разб...
До остров Самос и назад! ( Или невероят...
Обръщаш се назад и виждаш… че не си разб...
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 2246
